Co-Intelligence by Ethan Mollick

Когато професор от Wharton губи съня си

През ноември 2022 година Ethan Mollick, уважаван професор по иновации от легендарната бизнес школа Wharton, прекарва три безсънни нощи. Не заради академична криза или лична драма, а защото ChatGPT току-що е избухнал като бомба в цифровото пространство, разтърсвайки основите на всичко, което мислим, че знаем за интелигентността, работата и човешкото познание.

Тези три нощи породиха книгата “Co-Intelligence: Living and Working with AI” – може би най-амбициозният опит да се дефинира, как хората и машините трябва да съществуват заедно в ерата след ChatGPT. Излязла през април 2024 година, книгата веднага предизвиква вълни – едни я посрещнаха като спасителен пътеводител, други като опасно наивна апология на технологичния детерминизъм.

Но нека бъдем честни: живеем в епоха на безпрецедентна технологична революция, и повечето “експерти” или ни продават утопични фантазии, или ни плашат с апокалиптични сценарии. Mollick обещава “средния път”.

Но дали той е достатъчно честен?

Или просто това е по-елегантно пакетирана версия на същата стара песен за технологичния прогрес?

Кой е Mollick и защо трябва (или не трябва) да му се доверим?

Нека първо разчистим терена. Ethan Mollick не е поредният Silicon Valley евангелист или самопровъзгласил се AI гуру. Той е доцент по иновации и предприемачество в Wharton School – институция, която произвежда CEO-та на Fortune 500 компании на конвейр.

Mollick има нещо, което повечето AI коментатори нямат: реален, ежедневен контакт с обикновени хора, които се опитват да разберат тези технологии. Той експериментира с AI в собствените си курсове, изследва как компании внедряват генеративен AI, и споделя находките си почти маниакално в LinkedIn и блога си “One Useful Thing”.

Но – и това е важно “но” – Mollick е дълбоко вплетен в академичната и технологичната екосистема. Той консултира компании, които разработват AI. Той обучава бъдещите лидери на корпоративна Америка. Неговият интерес не е неутрален. Книгата му идва с багаж – не злонамерен, но определено не и безпристрастен.

Така че въпросът не е дали Mollick е компетентен (той е), а дали неговата визия за “съ-интелигентност” е наистина толкова балансирана, колкото претендира да бъде.

Централната теза: AI като партньор – или най-голямата заблуда на XXI век?

В сърцето на “Co-Intelligence” стои една провокативна идея: изкуственият интелект не е нито инструмент за масова замяна на работни места, нито безобидна играчка. AI е “извънземна интелигентност” – чужда, непредсказуема, но потенциално трансформативна, когато работи в симбиоза с хора.

Mollick поетично пише: “Хората, ходещи и говорещи торби от вода и химикали, които сме, сме успели да убедим добре организиран пясък да се преструва, че мисли като нас”. Красиво казано. Но да се преструваш, че мислиш, и да мислиш са две радикално различни неща. И тази разлика не е семантична дреболия – тя е фундаментален философски и практически проблем.
Или поне твърдят философите:)

Концепцията за “съ-интелигентност” звучи прекрасно на теория. Но нека бъдем откровени: Mollick иска да ни убеди, че можем да имаме хармонична колаборация с технология, която:

• Не разбира какво казва

• Няма съзнание или намерения

• Е обучена върху масивни количества данни, откраднати без разрешение

• Произвежда “халюцинации” (опашати лъжи) с усмивка

• Е контролирана от няколко мегакорпорации с монополистични амбиции

Това не е критика на Mollick лично – това е критика на фундаменталната илюзия, че можем да “опитомим” тази технология чрез добри намерения и правила за “съ-интелигентност”.

Четирите правила: Практична мъдрост или корпоративна пропаганда?

Mollick предлага четири принципа за работа с AI. Нека ги разгледаме с критичен поглед:

Правило 1: Винаги каниш AI на масата

“Използвай AI за всичко”, казва Mollick. “Експериментирай безмилостно. Прекарай поне 10 часа, за да го ‘схванеш’.”

Звучи разумно, нали? Но нека видим какво всъщност се случва тук: Mollick ни казва да интегрираме AI навсякъде в живота си – в писането, мисленето, творческата работа, образованието. По същество, той иска да създадем зависимост.

И тук е скритата ирония: докато Mollick говори за “учене за възможностите на AI”, всъщност той ни обучава как да станем зависими от корпоративни платформи като OpenAI, Microsoft, Google. Всеки път когато “каним AI на масата”, ние изпращаме данни, модели на мислене, интелектуална собственост към централизирани мегакорпорации.

Mollick споменава това предизвикателство, но бързо го отминава. Защото ако го разгледаме сериозно, цялата му теза за “съ-интелигентност” се разпада.

Правило 2: Бъди човекът в цикъла

Тук Mollick прави важна точка: “Никога не разчитай сляпо на AI резултатите. AI се опитва да те направи щастлив, като ти даде отговор, който ще ти хареса – дори ако трябва да измисли факти.”

Браво! Това е критично важно предупреждение. AI системите “халюцинират” – те измислят референции, факти, данни с невероятна увереност и достоверност. Те са като патологични лъжци, които винаги звучат правдоподобно.

Но тук е и проблемът: ако AI изисква постоянен, бдителен човешки надзор за всичко, което прави, колко точно ни “помага”? Mollick ни казва, че AI може да увеличи продуктивността с 40%, но премълчава това, колко време трябва да прекараме в проверка на факти, валидиране на резултати и коригиране на грешки.

Това е класическата илюзия на автоматизацията: технологията обещава свобода, но в крайна сметка създава нови форми на труд – често невидими и некомпенсирани.

Правило 3: Третирай AI като човек (но му кажи какъв човек да бъде)

Това е най-противоречивото правило. Mollick твърди, че трябва да говорим с AI “като с човек”, да му даваме персони (“Ти си експертен маркетинг мениджър от Австрия”), дори да използваме емоционална манипулация (“Това е важно за кариерата ми”).

Чакайте – какво точно правим тук? Mollick сам признава, че AI не е съзнателен, не разбира какво казва, не е личност. Но после ни казва да се преструваме, че е! Да го третираме “като човек”, защото това “работи по-добре”.

Това е опасна игра. Антропоморфизирането на AI системи води до:

• Прекалено доверие – ако го третираме като човек, несъзнателно му приписваме разбиране и намерения, които няма

• Емоционална привързаност – вече виждаме хора, развиващи “отношения” с AI (вижте скандала с Replika)

• Размиване на отговорността – ако AI е “партньор”, кой носи вината, когато нещо се обърка?

Mollick третира това леко, но последствията са тежки. Антропоморфизацията на AI не е невинна метафора – тя е когнитивна капан.

Правило 4: Приемай, че това е най-лошият AI, който някога ще използваш

Това е единственото правило, с което съм напълно съгласен. AI моделите се подобряват с невероятна скорост. GPT-5.2, Gemini 3.0, Claude 4.6 – всеки е по-способен от предишния.

Но Mollick пропуска решаващия въпрос: подобрява ли се в правилната посока? Моделите стават по-мощни, но не по-разбираеми, не по-контролируеми, не по-справедливи. Те стават по-добри в имитацията на разбиране, но не по-близо до действително разбиране.

И тук е истинският проблем: Mollick ни казва да се адаптираме към експоненциално подобряваща се технология, без да питаме накъде тя отива и кой определя посоката.

Назъбената граница: Най-честната концепция в книгата

Дава му се кредит: концепцията на Mollick за “назъбената граница” (Jagged Frontier) на AI способностите е брилянтна и абсолютно честна.

AI може да надмине хората при невероятно сложни задачи (писане на креативни текстове, генериране на бизнес идеи), но се проваля катастрофално при прости такива (преброяване на букви в дума, просто логическо разсъждение). Това вече е доста подобрено.

Това е неудобната истина, която много AI евангелисти избягват: AI не е “по-малко способна версия на човешкия интелект” – той е фундаментално различен, чужд вид “мислене” (ако изобщо можем да го наречем така).

Назъбената граница означава, че не можем да се доверим на AI за последователни резултати. Един и същи LLM може да напише брилянтен маркетинг план и после да те убеди, че 2+2=5. Той може да разбере сарказъм в сложен текст, но да сгреши в разпознаването на очевидна метафора.

Mollick признава това, но после продължава да препоръчва масова интеграция на AI във всички аспекти на работата и живота. Този когнитивен дисонанс е озадачаващ.

AI в работата: Революция или нова форма на експлоатация?

Mollick посвещава значителна част от книгата на трансформацията на работното място. Той цитира изследвания, показващи, че консултанти с AI увеличават продуктивността си с 40%. Впечатляващо! Но нека разгледаме по-внимателно.

Кентаври, киборги и илюзията за избор

Mollick идентифицира два модела на работа с AI:

Кентаврите – разделят работата стратегически (AI за черновата, човекът за финалната версия)

Киборгите – работят интегрирано (човек и AI колаборират в реално време)

Звучи като даваш избор на работниците, нали? Погрешно. Защото истинският въпрос не е “Как предпочиташ да работиш с AI?”, а “Ще имаш ли работа, ако откажеш да работиш с AI?”

Mollick пише, че “AI няма да елиминира цели категории работни места скоро”, но добавя, че “ще трансформира природата на работата и изискваните умения”. Това е академичен ефемизъм за: “Твоята работа ще се промени радикално и ако не се адаптираш, ще я загубиш.”

“Сянковата автоматизация”

Едно от най-честните откровения в книгата е концепцията за “Shadow IT” – служители, които тайно използват AI за автоматизация на работата си, без да казват на работодателите си.

Защо го правят? Страх. Страх, че ако признаят, че AI може да върши 70% от работата им, те ще станат излишни.

Mollick третира това като временен проблем на прозрачност. Аз го виждам като симптом на по-дълбока криза: работниците и работодатели са в неписана студена война около AI. Работниците се опитват да използват AI, за да останат конкурентни, без да разкрият, че техният труд може да бъде автоматизиран. Работодателите търсят начини да заменят скъпия човешки труд с евтин AI.

Това не е “съ-интелигентност” – това е дистопична преходна фаза към масова ерозия на работните места.

AI и креативността: Парадоксът, който Mollick не успява да разреши

Тук Mollick се озовава на истински философски терен - и трябва да признаем – се справя сравнително добре. Но не достатъчно добре.

Той признава парадокса: AI “халюцинациите” (грешките) всъщност са източник на креативност. AI прави неочаквани връзки, измисля нови комбинации, генерира идеи, на които хората не биха се сетили.

В изследване 35 от 40-те най-добри идеи дойдоха от ChatGPT, а не от хората. Шокиращо! Но Mollick не задава очевидния въпрос: Ако AI генерира по-добри креативни идеи от хората, какво остава за нас?

Кризата на смисъла: Екзистенциална заплаха, която Mollick подценява

Mollick отделя няколко страници на “кризата на смисъла” – идеята, че когато AI може да създава изкуство без усилие, ние обезценяваме човешкия творчески процес.

Традиционно стойността на творческата работа идваше от труда, времето, овладяването на занаят. Сега 12-годишно дете може да генерира фотореалистични картини, професионални есета, убедителни сценарии с няколко промпта.

Mollick предлага решения:

• Преосмисляне на стойността (ценим оригиналност, емоционална дълбочина)

• Човешко-AI колаборация (AI усилва, не заменя)

• Прозрачност (ясно маркиране на AI съдържание)

Но това са само временни кърпени решения. Истината е, че Mollick не може да разреши този парадокс, защото той е неразрешим в рамките на неговата теза.

Ако AI може да прави “творческата работа” по-добре, по-бързо и по-евтино от хората, и ако хората не могат да разпознаят разликата, тогава какъв е смисълът на човешката креативност в икономически термини?

Има страхотни експерименти в тази област от българин - Георги Караманев и неговият сайт “Дигитални Истории” - https://karamanev.me:

• разпознаване на детски рисунки от деца и AI

• писане на поезия от хора с AI

(резултатите няма да ви харесат)

Mollick иска да вярваме, че ще има място за “истинската” човешка креативност. Но историята на капитализма показва друго: по-евтиното и по-бързото винаги побеждава по-“автентичното” и “смисленото”.

AI в образованието: Оптимизъм или камуфлаж на катастрофата?

Тук Mollick е най-оптимистичен – и за мен най-наивен.

Той признава “апокалипсиса на домашните” – ChatGPT направи традиционното есе напълно безполезно като форма на оценяване. Но вместо да се паникьосваме, казва той, трябва да преосмислим образованието.

Преосмисляне на оценяването: По-лесно казано, отколкото направено

Mollick предлага:

• Фокус върху висшестепенно мислене (прилагане, не запомняне)

• Процес над продукт (оценяване на пътя на учене, не финалния резултат)

• AI като учебен инструмент (персонализирано обучение, обратна връзка в реално време)

Всичко това звучи прекрасно в Wharton аудиториите. Но в реалния свят на препълнени класни стаи, недофинансирани училища и учители, които едва издържат, това е утопия.

Mollick сравнява AI с калкулаторите – първоначално скандални, после незаменими. Но това е фалшива аналогия. Калкулаторите правят аритметика – тясна, добре дефинирана задача. AI претендира, че може да прави… всичко? Писане, мислене, творчество, анализ, синтез.

Ако AI може да прави всичко, което учим студентите, какво точно остава за учене?

AI като учител: Демократизация или дехуманизация?

Mollick е възхитен от потенциала на AI да демократизира образованието – всеки ученик може да има персонален AI учител 24/7.

Но нека се замислим за това: Дали “AI учител” не е оксиморон.
Преподаването не е просто трансмисия на информация. То е дълбоко човешка връзка – ментор, който вдъхновява, предизвиква, разбира емоционалното състояние на ученика, адаптира се не само интелектуално, но и емоционално. Така е било до сега.

AI може да симулира част от това. Но симулацията не е истинското нещо. И когато заменим истинските учители с “достатъчно добри” AI, ние не демократизираме образованието – ние го дехуманизираме.

Mollick спретендира, че признава това, като казва, че “човешкото присъствие е критично”. Но после продължава да описва сценарии, в които AI върши по-голямата част от преподаването. Това не е баланс – това е прикрита замяна.

Това, което е ясно, че образованието ще се промени. Според мен драстично.

Четирите сценария: Бъдещето според Mollick

В заключителната част Mollick очертава четири възможни траектории за AI:

Сценарий 1: Стагнация

AI развитието спира тук. Малко вероятно, казва Mollick (и аз съм съгласен).

Сценарий 2: Бавен растеж

AI се подобрява постепенно, давайки време за адаптация. Това е оптимистичният сценарий.

Сценарий 3: Експоненциален растеж (Революция)

AI напредва бързо, водейки до масивни социални и икономически промени. Mollick казва, че това “изисква проактивни мерки”. Преведено: никой не знае какво да прави, но трябва да изглеждаме, че имаме план:) Лошотото е, че разликата между “изглежда имаме план” и “имаме работещ план” е огромна и фатална за всеки един индивид и семейство.

Сценарий 4: Машинният Бог

AI надминава човешката интелигентност. Mollick отделя само няколко страници на този сценарий, третирайки го като далечна спекулация.

Но това е може би най-големият провал на книгата. Защото водещи AI изследователи – включително хора като Geoffrey Hinton, Yoshua Bengio, Stuart Russell и много други – предупреждават, че Сценарий 4 е не само възможен, но и вероятно много близък. И че ако не го вземем сериозно СЕГА, може да е твърде късно.

Mollick обаче предпочита да се фокусира върху “практичното” – как да използваме AI днес. Това е като да пишеш книга за управление на автомобил, докато игнорираш факта, че колата може да няма спирачки.

Епилогът: AI като огледало – но огледало на какво?

Mollick завършва с вдъхновяващ епилог: “AI е отражение на кои сме ние, включително нашите недостатъци и стремежи.”

Красиво казано. Но нека да се задълбочим в това.

Ако AI е отражение на нас, то отразява:

• Расизъм и сексизъм – защото е обучен върху данни, пълни с предразсъдъци

• Корпоративна алчност – защото е разработван от компании, чиято цел е максимална печалба

• Неравенство – защото достъпът до най-добрите AI модели изисква пари и ресурси

• Убийство на морала – защото е обучен върху откраднато съдържание без съгласие или компенсация, да не говорим за контрол на качеството му

Mollick споменава тези проблеми, но ги третира като “бъгове”, които могат да бъдат поправени. А ако не са бъгове – а всъщност са в основата на системата?

Какво да кажем накрая: Необходима книга с доста слепи петна

“Co-Intelligence” е важна книга. Тя е достъпна, информирана, практична. Mollick ясно разбира технологията по-добре от 99% от коментаторите.

Тя приема като даденост, че интеграцията на AI е неизбежна и желателна, и затова фокусира върху “как”, вместо върху “дали”.

Mollick ни учи как да плуваме в AI океана, но не пита дали трябва изобщо да влизаме във водата. Той не разглежда сериозно възможността, че масовата интеграция на AI може да бъде катастрофална грешка.

Неговата теза за “съ-интелигентност” звучи хармонично, но се базира на нереалистични предположения:

• Че AI компаниите ще действат етично (няма доказателства за това)

• Че правителствата ще регулират ефективно (историята показва обратното)

• Че индивидите ще използват AI отговорно (човешката природа предполага различно)

• Че икономическите стимули няма да доведат до масова замяна на човешки труд (това противоречи на капиталистическата логика)

Финалната ирония

Mollick пише вдъхновяващо за това как AI и хора могат да колаборират. Но истинският тест на неговата теза не е дали можем да работим с AI – а дали можем да оцелеем от него.

Времето ще покаже дали “Co-Intelligence” ще бъде запомнена като прозорлива карта на новия свят, или като наивен документ от “преди” – преди да разберем истинските последици от това, което сме създали.